Цветан АНДРЕЕВ

                          ГОСТИЛНИЦА  БЪЛГАРИЯ
                                             Разказ

 В гостилницата стана бой.

   Малко тежко и помпозно е човек да нарече тази съборетина от тенеке, бордюрни камъни, плоскости от вече неизвестен материал гостилница, но върши работа.

   Именно в тази гостилница стана бой.

   Не могат по никакъв начин да ме хванат за свидетел, щото по стечение на обстоятелствата точно тогава съм бил извън арената... Добре, че улучих мига кога да сляза – това претенциозно градче с новата фирма областен град е толкова откъснато от света, че ако се разсееш и за миг – като нищо го подминаваш, объркан от плетеницата жп релси и разклонения.

   Гмурнах се леко притеснен, леко ошашавен и силно щастлив от улучената случайно гара, а вътре ме блъсна така познатия благ мирис на кебапчета. И на предчувствието за силно изстудена ломска бира. Елементарни, но вкусни салати и мезета пътуваха между гъсто населените очукани маси и столове, груби лица и каскети се изправяха и снишаваха, гласовете изцикваха и потъваха в ниски псуващи тонове.

   Абе, кръчме, като кръчме, уж си им свикнал за цял живот, а все по-рядко се намират вече от онзи  вид. С оня цвят, с оня мирис. На ония времена...

   Над всичкия този народ обаче се извисяваше тънката и още привлекателна фигура на Стефчето. Така чух да й викат различните басове и пиянски баритони, крепейки здраво студените и изпотени стъклени бутилки и нищожните жълти стотинки ресто в попукани длани и пръсти.

   Стефчето е била някога Стефче, по лицето й, въпреки времето, още личи някогашна младенческа хубост. Щом като още гърдите й стоят изправени горделиво. За надолу от тях няма смисъл да говорим – всичко си имаше тая жена и не стоеше нелепо на този явно натрапен й фон.

   А фонът беше направо уникален – каруцари с изпрегнати и неизпрегнати коне зад гостилницата, таксиджии, озверели от все по-рядката клиентела, зидаромазачи без ангажименти още от ерата на банковото ускорено строителство, изгонени или избягали от столицата автобусно-трамвайни шофьори и друга все такава паплач, както си ги наричат помежду си представителите на трето поколение политици-аристократи.

   Паплач, паплач, ама още я има, хиляди начини приложиха и прилагат да я изтребят, но не би. Още я има. И ходи да гласува по изборите. И винаги не за този, за когото трябва. Неин си патент – да го видят после колко чини кога стане Главен слуга на народа, колко апартамента ще му построят гавазите на всяка власт, колко сметки ще запише в швейцарски и кипърски банки, в коя от омразните Америки и Англия ще следват дебилните му дечица и т.н, и т.н.

   По този си начин, малко мазохистичен, тази паплач, наричана по избори и електорат накисва винаги Слугата, дано се оцапа, омаскари до бомбето в екскременти...

   Този фон си живееше своя живот много малкозависещ от политиците – та нали от векове бе свикнал на беднотия и ангария, на данъци и такси, навла, мита, вами, лицензи и стотици други дивотии.

-Я отдавна съм спрел да пием вода, само се бръснем с нея – внезапно се изрепчи от най-далечния ъгъл най-дребния човечец. Мочко. Комшиите му викали и Пикнята, но само помежду си.

   Не закъсня отговорът на Гено Палилулата. Стол до стол бяхме, до сега не му бях чул басовия глас, а разбрах, че по природа си е драка.

   -Мочко, Мочкоо,пак се изпусна неподготвен – натърти Гено и нервно зачопли из смачканата кутия за тютюн.Цигарите мелник може и да свършат някога, но прякорът ПалиЛула ще го следва и на оня свят.

  - Мочкооо, пак се измоча с тая вода, нищо ново не ми споделяш.

  - Ти се изпущаш нощем, ем си подготвен, Гено, - продължи заядлицата Мочко – она, водата от утре оскъпева с цели два лева и се доближава до мастичката. Така че спирам и да се бръснам, хе?

   Възцари се тишина, за да може изостаналите в пиелъка да наваксат, а не само да гледат мастичките и ментовките и да се чудят дали да ги смесят в облаци, въпреки облаците в притиснатите им душици...

   -Ние сме вече само територия, ей, другари мои. Мочката ми говори за некаква си оскъпена вода. Светът се срутва. Някои изкупуват цели градчета, дзидат навътре чак в морето, купуват за жълти стотинки селца, запустели землища, вдругиден и нас ще изкупят – без да се усетиме... Четохте ли у вестниците за двата милионера, дето се канят остров български и остров гръчки да си купят... вие на мене ми говорите за там некаква си вода. Пфу!, изплю се драстично на мозайката Пешо Тира.

   Пак тишина.

   И Стефка най-после мина с оная ми ти снага да я разходи между масите. Лекичко прибута пластмасовите столове, прибра празните чинии и бутилки и пак отиде при омайната миризма на подскачащите по реотаните кебапчета.

   -Те, мене видите ли ме, оставих международния, оставих после трамваите да се лангъркат в столицата и си се прибрах в Прогорелец - изплю се пак с отвращение Пешо Тира. - Прибрах си се при мама, жена, деца, стока има, дал господ: две свине, кокошки, крава с теленце, ама пари нема и нема! Финикийски знаци нема, мамка им!... Изкарах така неколко месеца и дойдох до тукашния областен Дап, рейсаджия да ставам. За некой лев, де, децата да облека, да изуча. Две дъщерички имам, хубавки, умни, отличнички. И кво – нищо!
Двесте и педесет лева – две, пет, нула, ви казвам. Да карам рейс под час, под напрежение, да тръпнем по всеко време за живота на толкова хора! Аааа, благодарим! И си се върнах на село. Ще чекам други времена, по-европейски...

  -Ба, Европата само тебе те чака, да влезеш с тира на скорост и запалени фарове – изсмя се пак гадничко Мочката – ония хора от Европата, нали ги виде – дене и ноще се чудят как да продължат да ни дундуркат барабар с всичките бандюги, с бели и черни якички...

   А, Стефче, ти сега си мирваш, макар всеки ден да ни декаш, фулиш и ганадиш, ама веднага да си смениш табелата отвънка ГОСТИЛНИЦА ХАЙДУТИ, щото не сме ние айдуците, дето ти праиме всеки божи ден оборота с наште жълти стинки.
Наместо Т слагаш Ц и всички ония от отсрещния тротоар ще се сетят кои аджеба са баш айдуците на българската софра...

   Точно тук някъде изпуснах нишката на дебатите, извика ме навън набор от казармата, събитията се извиха шеметно, двамата седнахме в неговото ауди и край. Изпуснах и събитието, боя, счупените бутилки, капките кръв по прозорците.

   Затова още веднъж казвам – по никакъв начин не могат да ме хванат за свидетел, нищо, че си имам своите версии и предположения:
защо да не е подбудител Пешо Тира, който е видял повече свят от нас и така му е накипяло от беднотията и несправедливостите, че колко му трябва на такъв човек да грабне бутилката в миг на затъмнение:
защо да не е подстрекател Мочко Пикнята, незначителен човечец, торба кокали ама сербез и също натровен от вонята, в която всички плуваме и поглъщаме ежедневно:
защо да не са и онези двамата мълчаливци, пиещи протяжно бавно мастичките си, но в очите им през цялото време четях нервност някаква и напрегнатост, които...

   Абе, версии много, ала само една е изписана по случая – дошли двама униформени, както си се следва след такъв скандал, писали, писали нещо си, а в края пъкнало онова познатото – извършител неизвестен.

   С което съм съгласен, ама напълно...

Много са извършителите на ежедневното убийство, но по новоприетото правило - все неизвестни.
........................................................................